Контакти

Избери език

Български
Намери
Бюлетин

Запишете се за последната информация по проекта

select * from menu_items where id=(select item_id from item_menu where page_id= limit 1)

За Лисиците, черните щъркели и камъните, които си тежат на мястото

Погледнато от високото, от село Лисиците не е останало много. Купчина къщи, прашни пътища и един мост. До тук няма организирани пътувания, няма хотели, няма път. Няма разумна причина да дойдеш тук, освен ако не искаш да видиш Родопите такива, каквито са наистина – обикновени и делнични, извън блясъка на туристическите картички и на пътеводителите. Единствената връзка на Лисиците със света е мостът - дълъг 260 метра, преминава се с хубаво клатушкане и хоп – намираш се от другата страна на язовир „Студен кладенец“. Стига да имаш някаква работа от тази страна, защото тук идват все по-малко хора.

Официално въженият мост, който свързва кърджалийското село Лисиците с останалата част от света, е най-дългият у нас. Той е и единственият път към Лисиците. Друг няма. През лятото, при голяма суша, когато падне нивото на водата в язовира, по пясъчните коси евентуално може да се стигне с автомобил до селото. Но това е вариант само за ексцентрици и от години не се практикува. В селото откриваме една такава кола – станала заложник на високите води, паркирана от десетина години в един от дворовете. А за доказателство върху нея са поникнали млади дръвчета.

От другата страна на язовира ни посрещат стари лодки, разхвърляни апокалиптично на сушата. Приличат на големи риби, обърнати по корем. Преди построяването на моста те са били единственият превоз до селото. После просто за изоставени. Сега по ръба на водата се разхожда стадо овце, навлиза дълбоко навътре по пясъчните коси и в един момент – със смяната на перспективата – не е ясно какво пасат тези странни животни – вода или небе. А запустелите къщи на Лисиците са оградени с хубави каменни огради, които още се държат. Селото е тихо и по петите ни следва рояк мухи.

Според статистиката тук живеят двайсетина души. Срещаме двама-трима от тях, които изчезват като сенки между камъните, преди още да сме ги наближили. Зад къщите хълмът постепенно набира височина – пътеките плавно катерят край каменни обори, кладенци, причудливи вулканични скали, а пред краката ни пропълзяват в последния момент гущери и няколко змии.

Тези запустели места невинаги са били толкова диви. Горе, над селото е тракийското светилище – „Чит кая“, с десетки изрязани трапецовидни скални ниши. Докато специалистите все още гадаят за какво са служели и как са издълбани – за поставяне на жертвени дарове, място за урни за почитаните тракийски герои или нещо друго, сега нишите имат по-практично приложение – в тях гнездят черни щъркели. Рядък и защитен вид, от време на време виждаме някой от тях да прелита над язовира.

Горе, на върха от „Чит кая“ се открива панорама във всички посоки - към невъзможно синьото на язовира и пустинните цветове на плитчините. На юг е широкото пресъхналото речно корито на река Джерал и устието на река Върбица. От другата страна е Вишеград и силуетът на Кърджали. На север е високият масив на крепостта „Моняк“.

На „Чит кая“ също има крепост - на равната площадка на самия връх си личат останките от тракийско укрепление – просто купчина камъни, няколко изкопа и парчета керамика. През 70-те години са правени разкопки и след това всичко е оставено да подивява на спокойствие.

Долу в язовира стадо крави влиза във водата, за да се разхлади, а краварят тръгва след тях и започва яростно да удря водата във всички посоки. В началото не разбираме какво прави. Трябва ни време, за да разберем, че мъжът пере. Удря водата, разпръсква пръски във всички посоки, подплашва ято птици и продължава ожесточено да бие дрехата, сигурно по същия начин, по който са работили и преди сто години. Някой технологии просто не се променят.

По какво си личи подивяването? Около светилището, край селото и край обраслите вече пътеки откриваме много чешми. Високи, красиви, каменни и пресъхнали. На два пъти пием вода от кладенци – спускаме кофата и пием от шепи. На един от кладенците срещаме Белчет, които ни си усмихва.

„Белчет, Белчет или просто Белчо“, представя се дядото. Бивш машинист, вече на 70 години, роден е в Лисиците и казва, че няма нищо по-естествено от това камъните да си тежат на мястото. Той тъкмо се връща от съседното село Широко поле, където два или три пъти в седмицата ходи за хляб.

„Разстоянието го взимам лека-полека – за един час - по поляните, после през моста, после по жп линията. Зависи как ходиш. На моите години предпочитам яваш-яваш, леко-леко и надалеко“, смее се той и спуска кофата още веднъж заради нас. Това е неговата покана да спрем за момент. После се протяга и откъсва няколко сливи от близкото дърво. „Истински са“, казва мъжът. „Малко са кисели, но са истински“.

Бившият машинист има четири деца – три от тях са се преселили в Турция още преди години, едно е в България. Идват му на гости, когато остане време. „Тази година синът ми стана пенсионер в Турция. Времето си минава. Странното е, че той взима хиляда лева пенсия, аз взимам сто. Като ме питат децата как съм, казвам: „Не питайте! Животът стана опасен за живота“, не спира да се смее дядо Белчо. „Някога влаковете бяха пълни, не можеш да се качиш. Сега влаковете минават, но няма кой да се качи в тях“, казва той. Пак с усмивка.

Питаме го защо не отиде при децата си, а Белчет става сериозен. „Ние тука сме родени, няма къде да ходим. Вече ми омръзна пътуването. Синът ме вика – ела при мен, но няма защо да ходя. Много съм ходил – Пловдив, Димитровград, Свиленград, до София. 15 години карах парен локомотив, 30 години бях огняр, след това карах дизел. Идва време, когато трябва да спреш и да останеш на своето си място“, казва дядото. Спомня си как през 66-та година язовирът замръзнал и хората минавали отгоре, за да отидат в Кърджали. Тогава мостът още го нямало.

После ни сочи отсрещните баири на Моняк и си спомня как някога учителите са водили цели класове горе, на крепостта, за да им преподават история. „Учехме историята на място. Първо на турски, после на български. Историята не се различаваше - тук са били траки, гърци, турци, българи. Според мен е важно хора да има, да има кой да ти каже добър ден и да ти покаже пътя.“ После дядото като домакин – вади още студена вода от кладенеца, разлива в металните канчета и ни подава.

„Има ли много черни щъркели тук“, питаме ние. „Има“, смее се Белчо. „Тук сме останали само редки и защитени видове“.

От плитчините на язовири с плясък шумно отлита ято птици. После още едно. И още едно. След малко се обръщаме и птиците пак са там – кацнали в плитчините и вдигнали по един крак. Август е и тук май не се случва нищо друго.

Автор: Оля Стоянова




Снимки - Оля Стоянова

 

 

 

 

 

 

 

Трансродопски маршрут за пешеходен и велотуризъм

Свалете GPS координати ОТТУК Трансродопският маршрут за планински пешеходен...

Прочети още

Възстановяване на елен лопатар

„Новото тракийско злато“, Националното ловно рибарско сдружение – Съюз...

Прочети още