Дъждовница, Снежинка и други годишни времена в Родопите

През август - в жегата, името Дъждовница изплува почти като обещание. Селото се намира в Източните Родопи, над язовир Кърджали, околните хълмовете и скалите около него са напечени от слънцето, а сините води на язовира изглеждат нереални като мираж. Дъждовница може да бъде просто кратка спирка край пътя, но също и отправна точка. Оттук тръгват още пътища - първият води напред към Безводно, вторият катери нагоре към Скална глава, а третият слиза към Снежинка. С други думи - добре дошли в страната на необикновените имена!

На пръв поглед тук няма нищо – една табела „Дъждовница“ и след двеста-триста метра друга, която отбелязва, че Дъждовница свършва. Селото е малко, разположено от двете страни на пътя, до площада е оградено запустяло турско гробище, в което никой не стъпва и това е - няма други знаци, които да обещават нещо интересно, а пътеводителите си мълчат или направо пропускат тези места. За капак - и местните хора ни гледат скептично. Няколко деца обаче вече са слезли от велосипедите, наобиколи са ни - готови да помогнат и веднага сочат къде е най-близкия магазин, ако ни трябва нещо. Дядовците са по-лаконични: „Няма какво да се види тук. Нищо няма в Дъждовница.“

Е, не е съвсем така. Защото в края на лятото Дъждовница осъмва преградена от разноцветни конци – нишки, които блестят на слънцето и като прокъсана паяжина ограждат селото.  Жълти, сини, червени и розови конци са закачени по дърветата и стълбовете, прехвърлят улицата, мушват се в някой двор и пак се появяват. Селският автобус също внимателно се промушва под нишките. Хващаме погледите на хората вътре, които се опитват да проследят конците и да намерят разумно обяснение на всичко това. Разумно обяснение обаче няма. Просто по това време на годината в Дъждовница има празник на терлика и подобни неща са възможни. Радост Николаева от Арткъща „Дъждовница“ ни разказва, че по това време се организира пленер за художници от различни краища на света и те измислят акции, с които да свържат своето изкуство с мястото. Така понякога се създават гигантски терлици, чийто нишки опасват цялото село или декоративно пано със стотина малки терлици, друг път художниците сковават дървени табелки, които указват разстоянието от Дъждовница до Лувъра и Ермитажа, до остров Ливингстън и до близкото село Снежинка. Бабите от селото идват да послушат музика, в двора на джамията се приготвя цяла вечер кешкек, който се раздава на хората и ето така – от нищото, изскача още един празник. Той е и най-новият – празнува се за осма година и определено е изключение на фона на останалите религиозни празненства. А той е празник сам за себе си – просто повод да се зарадват хората, че са точно тук, на това място и да успеят да го видят с различни очи. Истината е, че от цялата тази работа най-доволни остават децата с колелата – те се навъртат около художниците и помагат на всички езици – някои от хлапетата говорят само немски, защото живеят в Германия и пристигат тук само за лятото, други – на турски и малко на български.

Същите деца по-късно решават, че искат да ни покажат нещо и ни водят до Молитвения камък над селото. На вид не е нещо особено – висока пет-шест метра скала, облепена с плочи и надписи на арабски. Момчетата не могат да кажат нищо повече – просто демонстрират колко бързо могат да карат велосипедите си наоколо и правят опити да се покатерят. Старите хора по-късно ще ни обяснят, че това е Алан кая - Молитвеният камък, на който хората са идвали да се молят за дъжд преди петдесет – шестдесет години. Защото името на селото може и да е Дъждовница - на турски Ягмурлар, но тук не вали често и дъждът се е налагало да бъде измолван. После старите ритуали били забранени, а по-късно, когато забраната паднала, вече били и забравени.

Малко по-късно някои от старите хора от селото, подхвърля, че можем да отидем да видим и Снежинките, въпреки лятото, защото Снежинките били най-хубави, когато падне дълбок сняг и покрие всичко. Така село Снежинка се превръща в Снежинките. То се намира точно над водите на язовира - малка черна точка, отбелязана само на най-подробните карти. До него води каменист път – спуска се плавно сред голите хълмове и открива хубава гледка към пожълтите поляни. За съжаление от Снежинка не е останало много – няколко стари каменни къщи и високи зидове, наклонили се на една страна. Табели For Sale, необрана смокиня край пътя и кучета, които лаят свирепо отдалече, а в момента, в който се приближат до нас, започват да махат щастливо с опашка. Но всички къщи изглеждат така, все едно стопаните им са ги напуснали скоро – на някои прозорци са вързани нанизи червени чушки, другаде входната врата е леко открехната.

На една от къщите, до сателитната чиния, откриваме табела, която обяснява цялото родословие на стопаните – построена е през 1936 г. от Али Мехмед Карали и принадлежи на него и сестра му Джамиле Мехмед Карали. През 1950 г. е наследена от Дурмушали Мехмед Карали. От 1989 до 2000 г. принадлежи на Сали-Али Дурмушали и същата Джамиле Карали, а от 2008 е на Сали Дурмушали Али и сега се продава от него. Цялата тази суха информация би била доста скучна, ако на табелата не беше старателно изрисувана – част от имената са оградени с червен маркер във формата на сърца, а в ъгъла някой е поставил щъркелово гнездо и две птици – едната вече е се е настанила, другата сега пристига. Въобще – изпипана работа, само дето рисунката на тези прелетни птици в това запустяло село не изглежда никак оптимистична. 

В Снежинка не срещаме никого – за момент успяваме да видим силует на младо момче, но то бързо се скрива в лабиринта от каменни улички. Кучетата обаче продължават да ни следват на всяка крачка. Къщите са красиви, разпръснати сред поляните, с хубави каменни покриви, белосани и изоставени. Според статистиката в Снежинка живеят шест души, но и това ни изглежда преувеличено, защото не откриваме нито един от тях, който да посочи пътя зад крепостта. Затова се ориентираме сами.

Къде може да е разположена една крепост? Във високото, разбира се. Преди това знаем, че под крепостта има четири пещери, а според някои източници най-дългата служела за таен вход на крепостта. Значи търсим скален венец.

Пътят ни минава през млада борова горичка, израснала направо върху изоставено турско гробище. Сред дърветата са разпръснати наклонени камъни. Трябва ни малко време, за да разберем, че върху тях има надписи. От тях става ясно, че гробището било използвано до преди трийсетина години, когато в Снежинка все още е имало живот. И смърт.

Колкото до средновековната крепост – тя лесно се открива, намира се на най-високия връх над язовира. От нея са останали купчина камъни и хубава гледка. Придвижването обаче е трудно –  върхът е обрасъл  с бодливи храсти и трябва много инат, за да се мине  през това трънно поле. Пещерите са под крепостта – наричат се „Снежинките“, но противно на името си тесни и доста мръсни, някои участъци се налага да се преминат пълзешком, а тайният вход или е затрупан, или е никога не е съществувал. Но пък всеки може да провери това сам. И и да даде още малко живот на легендата.

Автор: Оля Стоянова

Снимки - Оля Стоянова